Елфриде Йелинек – носителка на Нобеловата награда за литература за 2004 година.

Съобщението, че Шведската академия присъжда тазгодишната Нобелова награда за литература на Елфриде Йелинек, се посреща с явно задоволство. Говорителят на академията, публицистът Пер Вестберг заяви, че това е чудесен факт. Йелинек, каза той, е писателка, която със своя гняв и своята страст разтърсва своите читатели. ”Неповторимата езикова страст, с която тя разобличава абсурдността и неопровержимата сила на социалните клишета” отбелязва в аргументацията си и Нобеловият комитет. Според издателя Александър Фест от германското издателство ”Роволт” Йелинек несъмнено заслужава тази награда, по неговите думи тя е много своеобразна авторка, отличаваща се със смелост и безкомпромисност към своите теми и към самата себе си. По повод присъждането на наградата критикът Марсел Райх Раницки изтъкна, че Елфриде Йелинек е ”изключителна , много неконвенционална, радикална и по тази причина силно оспорвана писателка. Тя има както горещи почитатели, тъй и страстни противници. Централни мотиви в творчеството й, обхващащо романи, пиеси, стихотворения, радио-пиеси, есета, са ролята на жената, насилието и властта на консумативното общество и сексуалността.

След Вислава Шчимборска през 1996, Тони Морисън през 1993 и Надин Гордимър през 1991 година, 57-годишната Елфриде Йелинек е десетата жена, отличена с Нобеловата награда за литература и първата немскоезична писателка след поетесата Нели Закс, получила авторитетното отличие през 1966 година. Елфриде Йелинек минава за ”неудобна”, а в родината си Австрия и за ”скандална” писателка. Провокацията като че ли определя творческия профил на някогашната ученичка в монашеско училище, открила любовта си към литературата като студентка във Виенската консерватория. Критиците неслучайно я определят като ”най-аналитичната и безпощадна моралистка”, чийто гняв срещу сексуалната експлоатация на жената, срещу вездесъщите мъжки отношения на власт и насилие в брака и в обществото, настройва не малко от сънародниците й срещу себе си. В родината й отначало я игнорират, клеймят я като ”феминистка” и ”комунистка”, в Германия са й присъждани най-авторитетни литературни награди, между които наградите ”Хайнрих Бьол” за 1986 и ”Георг Бюхнер” за 2002 година. Отношението на австрийците към Йелинек и на Йелинек към австрийците е белязано от любов и омраза. Най-вече пиесата й ”Бургтеатър”, в която публично заклеймява нацисткото минало на Атила Хьорбигер и Паула Весели, обременява това отношение. Критиката на Йелинек към нежеланието на сънародниците й да признаят това тъмно минало среща явната им неприязън.

”Според мен беше скандално, че се нахвърлят срещу някого, който описва нещата такива, каквито са били и защото са били такива, а не се нахвърлят срещу онези, които са правили тези неща. Не смятам, че на тях трябва да им се търси отговорност, но съм за това човек да може открито да каже истината.”

През 1996, вследствие на тогавашния обществен климат в Австрия поставянето на пиесите Йелинек е забранено, в отговор писателката решава да бойкотира австрийската сцена, година по-късно променя решението си. Политическият й ангажимент я прави пряк противник на партията на Йорк Хайдер, когото тя пряко атакуава в няколко свои пиеси. Но всичко това е вече история, Австрия се е помирила с писателката и писателката с Австрия. В крайна сметка нейната родина е и нейната страст, независимо от характерния провинциализъм, който Йелинек така ненавижда. Родена през 1946 г. в Щайермарк, в творчеството си писателката неизменно се връща към този край:

”Вманиачена съм в тези долини, където сянката пада рано, както и с тази сурова природа, това е Щаермарк. Същото ще видите обаче често и в Австрия, тази провинциална вманиаченост. Самата Австрия е една провинция, а пък ние сме провинциалистите, вманиачени на всичко отгоре в друга една, съвсем различна провинция.”

Към средата на Щайермарк се връщат ”Алчност”, както и ”Децата на мъртвите” – романът, завършен през 1995 г., който Елфриде Йелинек определя като най-голямото си произведение и още като ”призрачна история за австрийската идентичност”. На-голяма известност досега са й донесли обаче романите ”Страст” и ”Пианистката”. Успехите обаче не могат да скрият факта, че Елфриде Йелинек очевидно още не е постигнала целите си. Междувременно нейното убеждение е, че изкуството не е в състояние да промени нещата в света. Въпреки това, тя не се предава: със словото си продължава да разкрива скритата зад езика идеология и да му налага нейната истина, истината на Елфриде Йелинек.