Европейската конституция

Европейската конституция се роди след много лъкатушения и след един неубедителен консенсус между държавите-членки на Европейския съюз, които създадоха документ наситен с хлъзгава и двусмислена терминология, наподобяващ по-скоро на изявление на добра воля, отколкото на основен закон. По какъв път ще тръгне този документ все още не е ясно, тъй като той ще трябва да бъде ратифициран от всички национални парламенти, като в някои държави това трябва да стане посредством референдум.

Както отбелязва лорд Ралф Дарендорф, въпросният договор е особено двусмислен, когато употребява конституционна терминология – например Фундаменталните права, които би трябвало да включват гражданските права, всъщност са насочени само към институциите на Съюза; когато трябва да се прилагат специфични права, е добавена изрична клауза: «В зависимост от националното законодателство на всяка държава». Тежестта на Националните законодателства личи и при описанието на институциите на Европейския съюз: документът всъщност резюмира съществуващото право. А някои от новите диспозиции – като тежестта на националния вот в заседанията на Съюза – продължават да се оспорват и дебатите по тях едва ли скоро ще стихнат, въпреки привидната окончателност на подписаната конституция. Впрочем, трудно е да се говори за дълъг живот на един «основен закон», в който още отсега е ясно, че са заложени временни диспозиции - скоро броят на страните членки ще бъде 30 и ако не друго, то най-малко текстовете отнасящи се до Комисията на 25-те ще трябва да се променят.

Интересна е и хипотезата, относно изхода на предстоящите референдуми. Както показаха приключилите неотдавна избори за Европейски парламент, твърде малък е ентусиазмът на европейските граждани относно органите, които се предполага че ги управляват. Впрочем самото понятие европейски гражданин и европейка идентичност е едно доста отдалечено от реалността твърдение. В държавите с утвърдена демокрация скептицизмът относно дебата, свързан с европейската ценностна система и общите корени, които свързват народите в Стария континент намира най-разнообразни потвърждения.

Независимо от това разширяването на Европа е безспорно постижение на нейния политически елит. Макар че има още много път, преди да се създаде общият европейски пазар, волята на правителствата е гаранция, че ще се търсят и ще се предлагат решения, които да приближат конгломерата от култури и традиции до идеята за федерация, чийто дневен ред ще е адекватен на времето, в което живеем. И в която през 2007-ма година България ще намери своето място. И макар архитектурата на тази Европа да не е перфектна, то със сигурност 2004-та година ще остане може би като годината на най-голямото единение върху територията, която още помни двете най-кървави световни войни.