Държавата като палач

Екзекутирането на Садам Хюсеин се посрещна с одобрение, каквото не е имало за никоя друга екзекуция през последните десетилетия. Проявиха разбиране дори противници на смъртното наказание. А кой би могъл да се сърди на пострадалите от неговия режим, че изпитват задоволство от обесването на диктатора.

Екзекутирането на Садам беше труден казус, не само защото Западът дълго подкрепяше диктатора. Садам Хюсеин не беше “обикновен” убиец. Той беше масов убиец, който хвърли в затвора, подложи на изтезания и изби стотици хиляди хора. В лицето на Хюсеин пред съд бе изправено олицетворението на злото.

На фона на тази жестокост и смазващия доказателствен материал, обичайните възражения против смъртното наказание бледнеят: то било жестоко, защото екзекутираният понасял свръхчовешки страдания; то било архаично, защото оставало в плен на древната мисъл за отмъщението; то не допринасяло за сплашването на потенциалните престъпници; и накрая то било необратимо, защото правосъдието не може да коригира евентуална грешка. Освен това в Ирак бушува война, всеки ден гинат десетки хора. Нима не беше близо до ума да се премахне онзи, който тласна страната в тази бездна?

И все пак деспотът не биваше да бъде обесен. Не само заради съмненията в правовия характер на делото и в независимостта на правосъдието. Екзекутирането му бе грешка, защото увековечава насилието в Ирак. Освен това съдът осъди само една минимална част от престъпленията на Садам.

Това са конкретни, целесъобразни възражения. Но същинският скандал е самото смъртно наказание. Никоя държава няма право да унищожи един човек, който се намира беззащитен в нейните ръце. По този начин държавата поставя под въпрос собствената си легитимация – защитата на човешкия живот.

Моментът, в който държавата застана между личните отмъстители, беше една голяма стъпка на човешката цивилизация. Друга важна стъпка беше, че държавата сама наложи ограничения на властта си. Тук централно място заема уважението на човешкия живот и обезателното спазване на човешкото достойнство. Последното е ненакърнимо и стои над всякаква държавна власт и инстанция. Който осъди един човек на смърт, той му отнема живота и го лишава от неговото достойнство.

В Ирак човешкото достойнство бе потъпквано в продължение на десетилетия. Затова щеше да бъде разумно, ако младата все още неукрепнала държава се бе дистанцирала категорично от миналото и се бе въздържала от екзекутирането на Хюсеин. Може би било твърде много да очакваме от иракчани, които познаваха от своята държава само варварство, че ще се спрат пред този варварски акт – и все пак щеше да е добре, ако те бяха намерили сили за това.

Забраната на смъртното наказание се налага все повече в света, въпреки че в Китай и Иран всяка година биват екзекутирани хиляди хора, а и демократични държави като САЩ и Япония продължават хладнокръвно да екзекутират. В ЕС забраната на смъртното наказание фигурира в основния закон и който иска да се присъедини, трябва преди това да се откаже от този вид наказание.

Но за европейско възгордяване няма място. В Германия смъртното наказание бе премахнато едва през 1949, след варварството на “Третия райх” и след Нюрнбергските процеси. Англия последва 20 години по-късно, Франция едва през 1981. Освен това европейският консенсус е крехък. Така например чешкият премиер Тополанек нарече обесването на Садам “акт на справедливост”, а полският президент Качински напоследък заиграва публично с мисълта за възстановяване на смъртната присъда. Нейната забрана обаче си остава голям цивилизационен напредък. Тази забрана не допуска изключения – дори и за Садам Хюсеин.