Допинг

В Германия последната седмица мина под знака на допинга. След като лавината от самопризнания на велосипедни звезди помете аурата на този уж мъжествен спорт, журналистите, политиците и спортните функционери се чудят как ще я карат занапред. Ето част от уводната статия в Ди Цайт, която също търси отговор на този въпрос:

Съвременният елитен спорт не оставя много място за илюзии. Футболисти сменят отборите си срещу суми с по седем нули, телевизионните канали определят графика на състезанията по ски-скок, във всички дисциплини лекарите в рекордни срокове закърпват контузени атлети. Спортът вече е стока, а капиталът трябва да носи дивиденти. Част от съревнованието са и измамите. Но това не означава, че сме длъжни да ги приемаме. Каква тогава е алтернативата? Аргументите за легализиране на допинга на пръв поглед звучат убедително. В действителност обаче са цинични. Техните привърженици обясняват колко е трудно да се определи границата между медицинско осигуряване на спортистите и медицинското им манипулиране. И че, впрочем, най-честно било на всички да се разреши онова, което повечето бездруго правели. Онези, които повтарят всичко това, навярно дори биха имали право, ако елитните спортни събития се провеждаха на самотен остров, където спортните измамници биха се състезавали само помежду си, без никой друг да страда от прегрешенията им. Факт е обаче, че днес страдат не само жертвите на допинга, но и безброй други хора. Защото няма друг феномен, който да оказва толкова масово въздействие върху хората, колкото спорта. Футболните игрища и велосипедните обиколки все още предлагат на хората онова, което в обществото отдавна е дефицитно: образци за подражание. Така че, ако фразата за отговорността на спортистите, която спортните деятели толкова обичат да използват, изобщо има някакво приложение – то е именно тук. Лошото е обаче, че тъкмо спортните деятели до съвсем скоро се съпротивляваха срещу всякаква намеса на държавата в борбата срещу, изтъквайки специалната роля на спорта.

Това пише в уводната статия на Ди Цайт Матиас Крупа. За допинга – нашата тема на седмицата – става дума и в още една публикация в същия вестник. Хелмут Шюман не без основание търси вина и у ненаситните зрители:

В моралните проповеди срещу допинга рядко липсва гласът на публиката. На зрителя, видите ли, му било все едно дали колоездачите се катерят по баира с 40, или само с 35 километра в час. Възможно е. Напълно възможно е обаче и друго: че на същия този зрител му е също толкова все едно дали онзи на велосипедното седло е натъпкан до козирката с дяволски препарати, които не само вредят на здравето, но може би заплашват дори живота му. В мига, когато героят покори височината, оставяйки далеч назад преследвачите си, ние автоматично забравяме каква е горчивата истина. Така че нищо няма да се промени просто, защото ние не искаме нищо да се промени. Та мигар ще изключим колективно телевизорите, когато започне велосипедната Обиколка на Италия, например? Това би било същинска революция, би помогнало на спорта да се очисти, след като е бил лишен от масов интерес. Допинг ще се употребява и занапред. И употребата му няма да бъде затруднена, затруднена ще бъде единствено нашата дежурна самоизмама. Защото след признанията на колоездачите тази самоизмама вече е смехотворна. Всъщност, тя винаги е била такава, саркастично коментира Ди Цайт по повод допинг-скандала в Германия, който избрахме за тема на седмицата.