Докога ЕС ще се вторачва в себе си?
5 януари 2010
Преди година никой не знаеше дали ЕС ще има действащ президент от януари 2010 година. Само до преди няколко месеца все още не беше напълно ясно дали Лисабонският договор има въобще някакво бъдеще. Ето защо фактът, че сега Херман ван Ромпой е президент на ЕС, маркира края на важен период от развитието на Общността: вторачването в собствените й проблеми.
Проблемите - на самотек
Години наред ЕС правеше точно това - занимаваше се със себе си, правейки опит да се реформира, за да остане дееспособен. Мъчителен беше непрекъснато поставяният въпрос: от колко централизъм има нужда общността на 27-те, така че да функционира и да има влияние извън пределите си?
Постигнатият компромис не е в никакъв случай радикален - отделните държави запазват първостепенната си роля във важни за развитието им области. Централното управление в Брюксел остава в тези случаи на по-заден план. Въпреки това бяха положени основите на нов начин на работа и те може да се окажат солидни, точно защото бяха създавани дълго и мъчително.
Във всеки случай днес ЕС няма да има извинение, ако продължи да се занимава със себе си, а не с важните за хората проблеми. През изминалата година много от тези проблеми бяха оставени до известна степен на самотек заради неизяснения въпрос: ще влезе ли Лисабонският договор в сила или не? Финансовата и икономическата криза, политиката по опазване на климата или пък имигрантската вълна, която залива ЕС - при всяка среща на високо равнище тези въпроси бяха изтласквани на по-заден план заради Лисабонския договор. Точно заради това мнозина политици в ЕС не желаеха да говорят и по въпроса за приемането на нови членове. Мотивът им беше: ЕС трябва най-напред да се реформира. Към това се прибави и спорът дали Барозу може да получи втори мандат като председател на Европейската комисия и как ще изглежда новият й състав. Вярно, този въпрос все още не е получил окончателен отговор, но и това ще стане в най-скоро време.
Нова година - нов късмет
С други думи ЕС започва новата година на чисто. Дали обаче той е наистина в състояние да се захване с неразрешените задачи? Или вторачването в собствените проблеми се е превърнало в негово перманентно състояние? Дали в този смисъл спорът за Лисабонския договор не беше само добре дошло извинение за неспособността да се постигат общи решения по неотложните задачи? Оттук нататък ЕС би трябвало да покаже, че е в състояние да върши това, което всъщност е повече от ясно - да работи в името на европейците.