1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Добри отзиви за романа на Владимир Зарев “Разруха”

5 май 2007

Преди няколко месеца голямото германско издателство Кипенхойер и Вич издаде романа на Владимир Зарев “Разруха”. Положителните рецензии в печата продължават да насърчават публиката. В берлинския Тагесцайтунг Майк Зьолер също хвали романа.

https://p.dw.com/p/Au3N

Още заглавието лъха на консервативно възмущение от разпада на ценностите или най-малкото на културен песимизъм. Защото не можем да мислим за “разруха”, без да имаме някаква положителна база за сравнение в миналото. Дали пък Зарев не е поредният култур-песимист, който възпява миналото за сметка на настоящето и бъдещето?

Съвсем не. Ако в романа му “Разруха” трябва да бъде открита някаква обща формула, то тя гласи: преди имаше много лоши неща, днес има много лоши неща, утре ще има много лоши неща. Просто лошите неща непрекъснато се променят. Ако съединим тази формула с още една, появяваща се в романа – житейската и трудова максима на бързо забогателия Боян, която гласи “Онова, което не става с пари, става с много пари” – темата на Зарев вече ни се представя в завършен вид: “Разруха” е литературен анализ на прехода на България от държавен социализъм към капитализъм. В центъра са две фигури, които първоначално действат като антагонисти, после се сближават. Мартин Сестримски навремето е бил държавно насърчаван писател, а след политическата промяна се отдава на пиянство. Боян Тилев пък, бивш държавен служител, се е оказал в правилния момент на правилното място и е познавал правилните хора, така че започва с контрабанда на цигари, а после изгражда цяла малка фирмена империя. Между двамата е останалата част от България – както политическо-икономическата, така и всекидневно-баналната. Казано другояче: неколцина богаташи и много бедняци, една шепа герои и безчет неудачници. Обединява ги едно-единствено нещо: измамата. Или както се казва в романа: “Повечето от хората и семействата им успяваха де оцелеят единствено благодарение на дребни мошеничества и се бяха примирили с факта, че яздят вълните на хаоса.” Така разсъждава Боян, мъчейки се да заглуши собствените си скрупули, задето редовно подкупва политици, журналисти и бизнесмени.

В капиталистическа България, описана от Зарев, корупцията и подкупността са толкова разпространени, колкото бюрокрацията и военщината са били при социализма. Боян е наясно: след политическата промяна в България за пореден път стана ясно, че чрез политиката се забогатява най-лесно, най-бързо и най-сигурно. Той знае и още нещо: “Няма нищо по-тревожно от несигурността, а срещу несигурността няма никаква стратегия.” Мартин пък стига до друг извод: “Ние живеем в затвора “При сънуваната свобода”.

В “Разруха” има и неща, които дразнят. Примерно – игричките с библейските имена Мария и Магдалена. Или полуфилософските разсъждения на хиперкапиталиста и насилника Боян. Или пък потискащата близост на самия Зарев с неговия алтер его Мартин. Но те дразнят само в началото. Ако ви стреснат и затворите книгата преждевременно, ще пропуснете една много добра история, която е далеч от всякакво морализаторство или злъч, написана на спокоен и прецизен език, пише Майк Зьолер в Тагесцайтунг и завършва така:

В човешкото отчаяние имаше нещо забавно, понеже причините му бяха толкова непредвидими и многообразни, колкото самият живот, мисли Мартин, когато поради безпаричие започва да работи на телефона на доверието. И това изречение също е подходящо за обща формула на романа. Защото Зарев показва, че дори за отчаянието може да се пише забавно.