Димитър Гочев постави “Тартюф” в Залцбург

Германският Зюддойче Цайтунг портретира по следния начин българския режисьор, работещ отдавна в Германия: “Мрачен смехоубиец е Димитър Гочев, опитен в надстройките режисьор и фундаменталистичен сценичен аскет, който достойно побеля в служба на авангарда. В момента 63-годишният Гочев е яхнал вълната на късния успех. След триумфа с “Иванов” в берлинската “Фолксбюне”, той постави “Волпоне” и “Голямото плюскане”, а сега – “Тартюф.” Гочев използва пиесата за една натрапчива критика на капитализма, в която включва публиката на Залцбургския фестивал, известна със своята заможност. Молиер превръща непоносимата тежест на битието в лека комедия, Гочев, обратно, прави тежък депресивен театър от непоносимата лекота на битието. Премиерната публика се забавляваше чак до края. Остава да видим дали вицът ще хване място и на представленията в Хамбург от есента.” Това пише Зюддойче Цайтунг. Оценките за постановката, впрочем, са най-противоречиви: от шумни похвали до саркастична критика. Франкфуртер Рундшау е някъде по средата. В подзаглавие вестникът отбелязва: “Димитър Гочев триумфира с “Тартюф”, но всъщност инсценира Хайнер Мюлер.” Според изданието Гочев от доста време оживява германския театър със своите мрачни призраци. Според берлинския Тагесшпигел, за Димитър Гочев комедията и трагедията са едно и също. Вестникът го цитира със следното изявление пред Залцбургската публика: “Аз съм селски труженик. А изкуството произлиза от ексцеса, от необходимостта да се самовзривиш.” За постановката на Гочев Тагесшпигел пише: “ Това е трактат за агонията на едрата буржоазия, за бедността и богатството, за фундаментализма и терора, за безперспективността на разума. В постановката властва логиката на тялото, хореографията на насилието.” В обширната рецензия, излъчена по Дойчландрадио, още в началото се казва: “Димитър Гочев предложи на залцбургската публика една толкова радикална интерпретация на Молиеровата пиеса “Тартюф”, че беше дори освиркан. Постановката демонстрира екплозивната мощ на религията, когато тя се явява като отговор на безсмислието на живота.” Австрийската телевизия отбелязва в рецензията си: “Гочев демаскира не само буржоазния лицемер, той пресъздава крещяща картина на купонджийското общество, което в търсенето на смисъл не съумява да различи истинскити от фалшивите пророци. Така възниква спектакъл, който показва в криво огледало нашето пристрастено към удоволствията общество. Това изкривяване се харесва на публиката.” На друго мнение е Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, който пише: “Режисьорът Димитър Гочев се е учил от Брехт на концептивен таатър, а от Хайнер Мюлер – да пие уиски, както сам признава в едно интервю. В ролята си на концептуален кечист свободен стил той от самото начало на спектакъла пуска в ход една зловеща машина “Тартюф” – аналог на мюлеровата машина “Хамлет”. За Гочев няма нищо ценно. Той не показва разруха, той лично руши.” И накрая – две изречения от рецензията в австрийския Винер Цайтунг: “При Гочев няма половинчати неща. Неговата сгъстена естетика или изцяло те разтърсва, или изобщо не те докосва. В случая стана второто.”