“Депресивна революция”

Слуховете за революцията във Франция са преувеличени. Както когато горяха автомобилите из предградията, и сега медиите те карат да мислиш, че тук се лее кръв. Вярно е, че около двеста младежи са понатупаха с полицията. Миналата седмица, покрай студентите, в Сорбоната се бяха намъкнали разнообразни революционни елементи, които с радост хвърляха компютри от прозорците и горяха подвързани в кожа томове. Тъй както дейците на френската революция (в прочутото описание на Маркс) се дегизират като римски сенатори, така сегашните млади преиграват окупацията на академичната светиня, с която славното поколение на родителите им се обезсмърти през 1968. Казват, че протестите се разрастват, за събота е насрочена голяма демонстрация. За сега пред въпросния храм туристи и чужденци разпитват няколкото дежурни бунтари и се снимат за спомен. Разбира се каузата е справедлива: става дума за “Закона за първото назначение” според който младежите до 26 години се взимат на пробен срок от две години, след който могат да ги уволняват без обяснения. Това тук изглежда скандално. По-голямата част от френското общество, особено вляво, симпатизира на протестите. Битката се привижда като съпротива срещу настъплението на глобалната либерална джунгла. От друга страна, странно нещо е да гледаш ученици и студенти, загрижени за постоянно работно място до живот. Дали наистина вярват, че в 21 ви век ще има служби за по 40 години напред? Още по-тягостно усещане създава левицата. Една позната твърди, че френската левица прилича на БСП от 90те години: нищо не предлага, а единственото, което знае, е да казва “не”. И ако продължава така, резултатът ще прилича на онова, което преживяхме в България: наместо плавни, промислени реформи – “катастройка”. Това не означава, че новият закон във Франция заслужава одобрение или пък, че заинатяването на премиера е правилно. Конкретният случай не е толкова важен, той е симптом на нещо много по-сериозно. Като почнем с очевидното – пълната липса на доверие в Ширак, избран последния път от немай къде, за да бъде спрян Льо Пен под лозунга “гласувайте за крадеца, не за фашиста”. Европа – тази хипер-политическа машина, измислена за легитимиране на властта по места – тук вече не работи. Това забелязахме на референдума за конституцията, която безславно завърши пътя си именно във Франция. Референдум, белязан от враждебност към новите и бъдещи членки на съюза, към полския водопроводчик, литовския зидар, турската шивачка. Прибавете скорошните неми бунтове от предградията с горящите коли, кажи-речи българските нива на безработица, растящите неравенства, усещането за безизходица. Най-притеснителното във Франция – както и другаде по света - е надигането на един вече нескриван протекционизъм. Сигурно си спомняте историята с индийския “Митал” , който европейците и с решаващото участие на Франция не допуснаха на европейска територия – ще ни купува някой от Третия свят! Имаше го скандала с Данон, който се оказа стратегическа индустрия. Последен в тази поредица беше Газ дьо Франс, който Франция отказа да продаде на една италианска компания. По този повод г-н Вилпен произнесе прочутата фраза за “икономическия патриотизъм”, която вестниците оттогава всеки ден премятат. Впрочем изобщо френски ли са основните 40 компании, които се котират на Парижката борса? Чии са капиталите в тях, къде си плащат данъците, къде произвеждат? Курсът към икономически патриотизъм поставя под съмнение самите основи на Европейския съюз. Ако една италианска компания не може да купи една френска, то за какъв съюз говорим? Разбира се това не пречи на Френската държава да подкрепя експанзията на “своите”, каквото и да значи това.

Ако погледнете ставащото през тази депресивна оптика, ясно е че простото оттегляне на закона няма да реши много; дълготрайно решение няма да бъде дори оставката на премиера, която засега е малко вероятна. Франция трябва да намери сили да преодолее своята ригидност, която я прави музей в съвременния флуиден свят. Тук “либерализъм” е мръсна дума и решенията се люшкат между силовите похвати на голистите и силовите съпротиви на левите. Междувременно компаниите бягат, а само в Обединеното кралство днес работят сто хиляди французи. Самият проблем с правата не е така прост. Сегашното положение привилегирова придобитите права: значи онзи, който се е докопал до служба ще бъде защищаван. Това автоматично поставя в по-тежка ситуация не само чужденците или произхождащите от по-скромни семейства, но и същите тези гневни младежи, които някак трябва да влязат в пазара на труда. Колкото по-лесно се излиза от този пазар, толкова по-лесно се и влиза. Става дума за един фин баланс, който много по-добре правят дори в такава емблематична социална страна като Швеция. Наместо да подпомагат щатните бойки там се грижат за човека, помагат му да се преадаптира и помощта върви с него, не с бройката. Там където законът защищава бройката, услугата обикновено е лоша - легендарна е френската бюрокрация, грубостта на парижкия келнер. Пак баланс, който трябва да се преосмисли – между правата на производителя и правата на консуматора. Има нещо потискащо в това, което става. През 68 по стените пишеха “Бъдете реалисти, искайте невъзможното” и “Утопията на власт!”. Сега цялата младежка енергия отива за това правителството да оттегли несръчния си проект, да бъде запазен френският социален модел, колкото се може по-дълго... и толкова. Или светът отива на зле, или има нещо което идва, и което още не виждаме.