В политическо отношение Латинска Америка е оцветена в червено

Повечето латиноамерикански държави са управлявани от леви политически сили, които обаче в следствие на края на Студената война отдавна вече не са политически сателити на Москва или Пекин. Те са по-скоро израз на широко разпространеното в Латинска Америка социално и политическо недоволство на мнозинството от населението. Въпреки че ситуацията в отделните латиноамерикански държави е принципно сходна, не може и да става дума за наличието на единна латиноамериканска левица или единна лява идеология, казва Клаудия Цила, експерт за Латинска Америка в берлинската фондация “Наука и политика”.

“В отделните латиноамерикански държави става по-скоро дума за социални движения, партии, групировки на левия политически лагер, които обаче нямат сходни политически цели.”

Тези политчески групировки нямат и обща история. Управляващите в Чили социалисти, както и коалиционният им партньор Християндемократите са със стогодишна традиция на народна партия. За разлика от управляващата в Уругвай левица, която начело с президента Табаре Васкес е за първи път в историята на страната в ролята на управляваща сила, казва Клаудия Цила от берлинската фондация “ Наука и политика”, като дава още един пример за разнородната характеристика на левите политически сили в Латинска Америка.

“Във Венецуела управлява Уго Чавес, който е с военно минало, тоест той всъщност не е представител на политическа партия. Друг такъв пример намираме в Боливия, където президентът Ево Моралес, представител на синдикатите, дойде на власт след като мобилизира социалните движения в страната.”

Разнородни са не само структурите и корените на управляващите в Латинска Америка леви сили, но и политическата им идеология, която в някои латиноамерикнски държави е тъмно червена, в други светло розова, казва Клаудия Цила, като дава за пример от една страна умереното политическо ръководство в Чили, Аржентина, Бразилия и Уругвай.

“От друга страна в Латинска Америка има и левица, която е радикална, дори популистка. Пример за това са Уго Чавес във Венецуела и Ево Моралес в Боливия.”

Представители на радикалната левица в Латинска Америка са също президентът на Еквадор Рафаел Кореа и някогашният революционен лидер в Никарагуа Даниел Ортега, който след четири поредни опита през ноември тази година спечели президентските избори благодарение на проведена по негова инициатива конституционна реформа, позволила му да се изкачи на президентския пост с подкрепата на едва 35 процента от избирателите.

Едно от основните предизвикателства за правителствата в латиноамериканските държави е премахването на социалното неравновесие. Краят на ерата на военните диктатури не донесе положителни промени в това отношение. През 90-те години на миналия век новите демократични правителства на латиноамериканските държави се споразумяха да съблюдават т. нар Вашингтонски консенсус, който изисква въвеждане на неолиберална политика на приватизацията, намаляване на обществените разходи и дерегулиране на пазарите като средство за борба с бедността.

Предложените от Международния валутен фонд и от Световната банка решения не бяха обаче приложени на практика. От общо 550 милиона латиноамерканци 220 милиона се смятат за бедни, над 100 милиона от тях разполагат с по-малко от един долар на ден. Латинска Америка е на първо място в света по отношение на неравното разпределние на доходите, казва Клаудия Цила от берлинската фондация “Наука и политика”, като добавя, че проблемите в Латинска Америка не могат да бъдат решени единствено чрез мерки за борба с бедността:

“Нека си спомним за развитието в някои латиноамерикански държави, където въпреки значително намаляване на бедността, както в Чили например, където бедността бе намалена на половина, социалното неравновесие не само че не е премахнато, но дори е нарастнало.”