Въпроси след публикуването на доклада на Европейската комисия за България

Независимо от критиките, задължителните полугодишни изповеди в Брюксел и предстоящото безпрецедентно строго наблюдение на страната, решението на ЕК най-сетне да допусне България в елитния клуб на 25-те беше посрещнато с възторг и надежди.

“Успяхме!” - възкликна управляващата коалиция, която вместо мотор в евроинтеграцията, се оказа по-скоро раздрънканата каручка на българския преход – паянтова, корумпирана, крадлива и арогантна. Независимо от действията на нейните трима “каруцари”, дръгливите кончета с червени помпони по челата и синци по опънатите шии, успяха все пак да дотътрят държавата до европейския финал.

“Това е голям успех за всички!” – ще се хвали сегашния държавен глава и претендент за втори мандат Георги Първанов. И предчувствайки победата си на президентския вот идния месец, той със сигурност ще премълчи печалния факт, че със своя БВП, който е едва 30 на сто от средния за ЕС, България е най-бедната членка в клуба.

“Най-сетне и въпреки всичко!”- ще въздъхне горчиво опозицията, която през годините на прехода изнесе на гърба си основните тежести на евроинтеграционния процес, за да го “подари” в крайна сметка на социалистите, които само допреди няколко години размахваха европейското и евроатлантическо плашило сред своите симпатизанти.

“Е, какво ще бъде в Европа не се знае, но поне се задава някаква промяна” - вероятно ще си кажат онези 70 процента българи, които според изследванията подкрепят предстоящото еврочленство. И дълбоко в себе си, къде поради исторически закодираната предпазливост, къде поради разочарованията на прехода или поради годинките, ще продължават да таят своите страхове и съмнения за бъдещето.

Всъщност от днес българина вече се пита не дали, а какво ще се случи реално след 1 януари 2007-ма? Очертаващите се непосредствени перспективи, обаче, едва ли са обнадеждаващи. Защото основното, което очакват хората, е повишаване на тяхното благосъстояние и доходи, снижаването на корупцията и престъпността, и възможността да живеят в правова държава, която да работи за тях, а не срещу тях. Всичко това е възможно да се случи някога, но то едва ли ще бъде в близкото бъдеще, тъй като реалностите в новопостъпващата евро-членка са други.

Известно е, че до момента, в който България започне да усвоява така лелеяните еврофондове, тя ще бъде нетен финансов донор на съюза със своите задължителни вноски, а не ползвател. Средствата ще бъдат плащани от бюджета. На този етап се говори твърде малко и за две “стратегически” амбиции на социалистите - ускореното влизане в т.нар.”Шенгенско пространство” и в “Европейския валутен механизъм”, известен като “Еврозоната”. Като външна граница на ЕС, която освен през Балканите преминава и през акваторията на Черно Море, България ще бъде принудена да заделя огромни средства за нейната охрана, както и за изпълнение на строгите изисквания за влизане в свободната от граници Шенгенска зона. Въвеждането на еврото като разплащателно средство ще бъде облекчено от усмирителния “валутен борд”, който успешно продължава да контролира бюджетните разходи и печатането на пари, но за да влезе в този финансов пул България трябва да изпълни куп други строги икономически изисквания, които на фона на огромния дефицит в текущия платежен баланс могат да бъдат изпълнени единствено с нови болезнени ограничения и стягане на коланите. На фона на острите проблеми с най-бедните слоеве от населението, както и на лавината от дифицити в областта на икономиката, инфраструктурата, здравеопазването, селското стопанство/ което, както се оказа, ще бъде лишено в значителен размер от очакваните еврофондове/, подобни рестриктивни мерки ще се окажат непоносим товар върху гърба на населението, което ще доведе до неминуеми политически сътресения. Дали те ще предизвикат срив на коалиционното управление и предсрочни парламентарни избори или ще доведат до козметични промени в сегашния кабинет, ще стане ясно отчасти след президентския вот идния месец, но във всички случаи плановете за консолидиране на тристранната коалиция и на лявото пространство със сигурност ще се окажат нереалистични.

Формалният успешен финал на евроинтеграционния процес би следвало да доведе и до промени в дясното опозиционно пространство. Отсега нататък критиките около въпроса “дали” ще трябва да се пренасочат към въпросите “как”, “защо” и “кой” ще може да води най-разумно страната в европейския луксозен, но все пак лабиринт. За целта в десницата предстои консолидация на базата не на “кой е по-най”, а на автентичните и полезни за хората политически и икономически идеи.

Ако тези идеи не бъдат генерирани, българската каручка ще се затъркаля и по европейските магистрали, а дръгливите й кончета с червени помпони ще стряскат европейските автомобилисти по скоростните отсечки.