Вторият мандат на Джордж Буш

В четвъртък Джорд Уокър Буш още можеше да танцува – на 14 бала по повод на въвеждането му в длъжност, които в повечето случаи блестят с чара на претъпкана гарова зала. От понеделник обаче започва сериозната част от живота на ”хипер-силата”. Дълъг е списъкът, по който новият стар президент ще трябва да работи през следващите 4 години. У дома: икономика, която наистина расте два пъти повече от германската, но е изммъчвана от 3 и половина процента инфлация. Дефицитите в търговията и бюджета нарастват все повече – в сравнение с Буш Рейгън беше направо фискален сатрап. Буш ще трябва да вдигне данъците, а централната банка – лихвите.

Във външната политика бързата победа в Ирак се оказа стъпало към нова война. Иран продължава да работи над атомните си оръжия, както още по времената на шахиншаха. Русия на Путин се опитва, да опресни статута си на велика сила. Китай тихо, но целеустремено работи над ролята си като световна сила. Япония върши същото още по-тихо, но междувременно военният й флот е третият по големина в света. Отношенията на Буш с Берлин и Париж остават увредени: и от двете столици срещу Вашингтон по-често се опълчват, отколкото да кооперират с него. И на края: многострадалният Близък изток, където последен се опари Бил Клинтън.

А сега към активите. Америка е и остава номер едно; стане ли положението нагорещено, нищо не се оправя без "мистър Биг". Доларът се клати, но не се сгромолясва, защото иначе би бил сложен край на търговските излишъци на китайците и японците, както и на плахия подем в Европа. Следователно всички крепят долара, вместо да го бутат. Изненадващи неща стават в Близкия изток: свободните избори в Газа и на Западния бряг карат деспотизма на Арафат да бледнее; от Катар до Кувейт монарсите се опитват да играят на демокрация. У дома Буш събра 9 милиона гласове повече отколкото на изборите в 2000-та година; за пръв път от времето на Рузвелт в Белия дом за втори мандат влиза президент с мнозинства и в двете камари на парламента зад гърба си.

Как да се отнася Европа с този президент, когото Герхард Шрьодер и Жак Ширак отказаха да следват през 2002-ра год. и когото демонстрантите демонизираха през 2002-ра и 2003-та като втори Хитлер? Първо лошата новина: с прииятелството засега нищо не става и тази равносметка е не само поради лични, а преди всичко поради структурни причини. След екзитуса на Съветския съюз европейците вече не се нуждаят от стратегическата защита на американците и обратното: за САЩ стойността на стратегическата територия Европа се стопи. По време на изборната борба в 2002-ра Шрьодер със сигурност нямаше да разиграва антиамерикански чувства, ако пред портите на Хаомбург още имаше съветски дивизии. Също така Дон Ръмсфелд нямаше да провокира европейците със своите изхвърляния. А още по-малко пък Буш щеше да разпали втората война в Ирак в задния двор на един все още изправен Съветски съюз.

По-добрата вест ли? Тя е, че Европа и Америка разбраха границите на силата си. Европейците могат да критикуват Америка, но не и да я блокират. Буш се научи, че Америка може сама да спечели войната, но не и мира. И ето, че изведнъж започна отново дълбоко да почита ООН; по време на европейската си обиколка през февруари ще направи реверанси към Брюксел и Берлин. Външната му миистърка Райс обещава пред сенатската комисия "разговор със света, а не монолог". Дори френският й колега Мишел Барние се опитва в интервю да заглади отношенията с изправилите се на нокти американци.

Обаче ето, че вече заплашва ново изпитание в Иран, където силите на САЩ разузнават цели за въздушен удар срещу ядрени инсталации, докато европейците гръмогласно протестират. Нека си представим, че силите на мира и силите на войната са си изработили обща драматургия: от едната страна ”доброто", от другата – "лошото ченге". Тогава Техеран би преговарял малко по-сериозно с ЕС, американският натиск би придавал на дипломацията именно онази тежест, която на Европа сама не й достига. Под кадифената ръкавица наистина понякога трябва да се крие железният юмрюк – това е най-старото правило в изкуството да се преговаря, да се постигат целите, като същевременно се избягва силата. Подобно взаимодействие обаче изисква хладния, реалнополитически поглед, който рядко е даден на демокрациите.