Български теми в международните медии

В излизащия днес германски седмичник Ди Цайт една от ежеседмичните колонки е озаглавена ”Българизъм”. Авторът й, сатирикът Харалд Мартенщайн, хвърля весел и разбиращ поглед към страната и хората и стига до нов смисъл на живота. Чуйте текста му:

”Бяхме в България. Курортът се казва Слънчев бряг. Не много обичайна цел за хора от нашите среди. Ама аз исках поне веднъж да попадна в по-друга компания. Защото ако идете на почивка на Сардиния, във Виетнам или в Мустик, край басейна ще срещнете все същите професори, телевизионни политолози или главни редактори. Няма значение дали сте във Витенам или в кафе ”Айнщайн”. В България обаче е различно. Там сте заобиколени от току-що фалирали предприемачи с три фалита в три различни бранша. От машинописки, които са изкарали курсове за преквалификация и сега вече са консултантки по софтуер за бизнес-консултанство. И, разбира се, от украинци по импортно-експортните сделки, които на пет световни езика могат да ви кажат: ”Абе днеска ми направо скофтено, ще знаеш.” Впрочем, те могат да ви го кажат дори на езика на глухонемите. В кафе ”Айнщайн” такова нещо няма да намериш. Екскурзоводката ни обясни: ”В политически аспект българите правят разлика между времена на големи кризи с революция, и времена на средни кризи без революция, когато има само оставки на президенти.” Исторически погледнато България е забележителна страна, защото нито царизмът или фашизмът, нито социализмът или капитализмът са успели да постигнат поне някакъв половинчат успех там. Какво ли не опитвали – всуе. Навярно трябва да възникне отделна обществена система – ”българизъм”. Навремето България е искала да бъде велика сила – не се получило. Искала излаз на Бяло море – не се получило. Сега иска да влезе в ЕС – за момента не се получава. Дори на Европейското първенство по футбол България изгуби всичките си мачове. Повечето българи излъчват някаква симпатична меланхолия. Седят си край Черното море, което се отразява в черните им очи, и гледат в далнините, потънали в черните си мисли. По крайбрежието се издигат огромно количество високи блокове, зад тях – развалини от високи блокове, също като на Маями Бийч. На равни разстояния по плажа се издигат кранове – винаги два по два. Това е най-голямата атракция. Заставаш точно между двата, връзват те за ръцете и за кръста и внезапно се оказваш като Исус на кръста. Сетне ти свалят очилата, а ако желаеш – един поп ти дава последно причастие. Артилеристът с четирипластова, не, по-скоро с шест- до седемпластова мускулатура изръмжава с басов глас ”Бай-бай!” и дръпва една ръчка. В следващия миг се изстрелваш с 250 километра в час към небето. След малко обаче дебелите гумени въжета около китките ти те запращат с огромно скорост обратно към земята, а това свободно падане завършва точно на десет сантиметра от пясъка. След което, с още по-голямо темпо – пак нагоре, пак надолу. Бившите предприемачи, бившите машинописки и украинците чакат на опашка край крановете, макар че удоволствието струва близо 10 евро, а след него и двете ти ръце са изкълчени и часове наред треска те тресе. Това е машина за смисъла на живота. След като я опиташ, всички приоритети ти се показват в съвсем друга светлина. И почваш да си мислиш: ”Абе най-важното е, че децата са добре. Най-важното е, че ще се отърва и без ампутиране на ръцете. Футбол, политика, излаз на Бяло море – всичко това са дреболии.” Ето как се преизпълних с огромен респект към българския начин на живот.”