Българският Великден днес

Да се ходи на Великден в църквите се превърна в нещо като мода, а тълпите от хора, много от които груби или направо пияни, сякаш от година на година стават все по-големи и по-шумни.

Начина, по който посрещаме най-големия християнски празник, предизвиква болезнени размисли

за качеството на българското общество. За неговата дарба да превръща всичко в чалга и агресивно да пречи на онези, които търсят смисъла, истината, в случая Христос. Стълпотворението на българи около храмовете на Великден понякога прилича на стълпотворение от сили, които по никакъв начин не искат да допуснат истинската среща между човека и Бога. Дори физически не можеш да си проправиш път, за да чуеш поздрава, който дава надежда на християните от две хиляди години. Трудността идва не от това, че има много хора, а от това, че мнозинството не знае за какво е там.

Дори на Великден, дори в храмовете и около тях, християните са малцинство,

което трябва да слуша пиянски крясъци, глупави разговори и нелепи реплики на хора, които много често отегчено чакат да стане дванадесет часа, за да се чукнат с яйца и да си тръгнат, когато празничната служба едва започва. За нас чукането с яйцата е по-важно от това, че Христос е възкръснал от мъртвите. Често се питам, защо тези хора са там. От суеверие ли или защото така се прави? Напоследък започвам да си мисля, че го правят просто, за да пречат на останалите. Знам, че не е така, но не мога да намеря разумно обяснение за поведението на мнозинството от българите по време на този велик празник. И не само на него.

Впрочем

това поведение обяснява всички останали неблагополучия в България.

Страната с най-много запустели и рухнали църкви. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Българите не обичат Бога, но за сметка на това много обичат да му държат сметка за собствените си несполуки. Религията в България не е екзистенциална връзка, а банален битов ритуал, който често добива абсурдни размери. Много често за това е обвинявана Църквата и с право, нейните клирици можеха и могат да полагат повече усилия, не за друго, а за собственото си поведение, така че то да служи за пример. Свидетелството на живия, добър християнин е най-убедителното мисионерство и най-силната проповед.

У нас поповете са вземани за посмешище

още от времето на следосвобожденската българска литература и то с голямо основание. От друга страна, тези свещеници също са българи, няма как да се различни от онези, които се скупчват около храмовете на Великден без да знаят защо. Както те носят вина за това състояние, така носим вина и всички ние. И без друго в историята, с която толкова се гордеем, българският Великден се свързва с балканските политически боричкания от чисто злободневен характер. И така вече повече от 100 г. все не успяваме да отидем по-надълбоко, за да усетим истинската радост, която днешният ден носи на света.

Христос возкресе!