България и бъдещите страни-членки на Европейския съюз

Когато министърът по европейските въпроси Меглена Кунева обясняваше защо всяко забавяне на преговорите с ЕС крие опасности за България , един от важните аргументи беше свързан с психологическото обстоятелство, че след първата вълна на разширяването, скептиците от Европа ще се увеличат и критиките към онези, които чакат пред вратата на съюза ще нараснат многократно.

Впрочем, критичните думи от страна на Европейската комисия в най-новите констатации за напредъка на България и Румъния, цитирани от в. ”Генерал Анцайгер”, са едно от доказателствата за тези основателни опасения. За съжаление обаче те не се базират само на ”умората” от настъпващия нов европейски безпорядък, а припомнят факти, констатации и анализи, които – при липса на политическа воля – биха могли да осуетят подписването на договора за присъединяване. Разбира се, това би бил най-лошият сценарий и България ще направи всичко възможно той да не се случи. Да отговори на критиките с конкретни реформи в ”чувствителните” сектори от обществения живот, т.е. да подреди собствения си дом, е първата и най-важна задача на страната. Но тя не е единствената!

Понеже говорим за политическа воля и понеже България е поставена в компанията на още три държави, които са в полезрението на евродепутатите, би трябвало да се опитаме да мислим за позициите на страната към всяка една от тях . И особено към Турция. Фината настройка на дипломацията и съществуващите лобита в Европа няма да останат безразлични към подобна демонстрация на модерно европейско поведение от страна на София. А може би биха били и по-снизходителни към онова, което още не сме свършили в собствения си дом…

От гледна точка на нашето европейско самочувствие, както и от гледна точка на нашата регионална принадлежност, ние бихме могли да се включим по-активно в международния дебат около спора по започването на присъединителните преговори с Турция. Именно по този повод, именно от гледна точка на европейските ценности, българската позиция би могла да направи впечатление и да даде допълнителни аргументи за нашето членство в ЕС.

Становището на България в подкрепа на Турция е особен глас в този дебат: не само поради общата граница между двете държави, но и поради общото минало между нас.

Обръщайки се към историята, именно България би могла да артикулира ясно неоснователността на ”техническите” аргументи, които мнозина ”ислямофоби” лансират, за да осуетят приемането на една преобладаващо мюсюлманска страна в семейството на европейските демокрации. Именно България би могла да напомни добре известното: след като губи своите владения в Балканите и в арабския свят нова Турция на Кемал Ататюрк тръгва недвусмислено и категорично към европейското си бъдеще. И извървява най-трудния път от всички европейски държави – нито една друга страна не е пожертвала толкова фундаментални аспекти от своята култура, за да утвърди европейската си идентичност. Модерна Турция се отказва от арабската писменост и въвежда латиницата, жителите й хвърлят фереджетата, а исляма престава да бъде държавна религия.

В продължение на цялото минало столетие Турция не престава да утвърждава европейските ценности и решимостта си да ги отстоява – тя става член на НАТО, на Съвета на Европа, премахва смъртното наказание, разрешава преподаване на кюрдски и предприема мерки за промяна на режима в турските затвори.

Могат да бъдат изброени още много аргументи, и не това в случая е най-важното. Заставайки категорично на страната на защитниците на Анкара, София би могла да покаже най-малкото две неща: първо: че вече е част от европейския дебат и датата 1 януари 2007 би могла да се възприеме като календарна подробност от един дълъг и желан процес; и второ: че е преодоляла комплексите си от миналото и че днешната визия на българските политици е насочена към бъдещето.