Без повод за гордост - По повод дисуксията за една българска изложба в Брюксел

Ще ми се да кажа още няколко думи върху прословутите културно-исторически ценности, с които напоследък стана модерно България да се гордее. Ако се замислим сериозно единственото, с което можем да се похвалим за мнозинството от тях е, че са се оказали на територията, която днес населяваме ние. Те са били тук преди нас, оставени от съвсем други хора, нямащи нищо общо с днешна България и нейното население. Въпрос на случайност е, че човек на име Божидар Димитров е директор на българския национален исторически музей, а не Юрген Мангелсдорф или Сергей Прохоров съответно на германския или съветския, които спокойно можеха да се намират на днешната територия на България. Ако държавата се бе погрижила за това заварено наследство, ако то бе внимателно и систематично събирано, датирано и подреждано в музеите, а не изравяно по варварски начин и изкупувано от престъпници, нещата щяха да изглеждат съвсем различно. Има и още нещо крайно лицемерно в днешните показни прояви в стил „Великолепието на България” на фона на окаяното състояние в което се намират българските музеи. В провинцията за такива вече е много трудно да се говори. 90 % от тях по-скоро приличат на самодейни, читалищни начинания, а не на професионални институции. В столицата положението не е по-различно. Всеки, който е посрещал гости от чужбина е изпитвал неудобство, да не кажа срам, когато са го молили да ги заведе в Националната художествена галерия, музея или друго място, свързано с българската култура. Всички панически бягат към „Александър Невски” и неговата крипта, но това все пак си остава крайно недостатъчно. Онези, които говорят за някаква гордост по повод на културата трябва тутакси да замълчат при вида на Националната художествена галерия, например. Културата не е замръзнала вкаменелост от миналото, а ежедневно усилие, резултатът от което е видим със съвсем просто око. Ако сградата в която се излагат картини прилича на запустяла руина много е трудно да се говори за гордост и великолепие. Шумът около предмети, изработени преди хилядолетия и изкопани от иманяри трябва да заглуши неприятната истина, че културата в днешна България прилича на сградите, които би трябвало да я приютяват. По-честно е да си признаем, че чалгата е истинското лице на днешната ни родина, с което обаче все още й е неудобно да се гордее в новото си европейско семейство.