Безсилието на държавата

Една китайска поговорка гласи: Който посяга към насилието, няма аргументи. Смъртното наказание е крайната форма на насилие, която една държава може да приложи към своите граждани. Само държава, която смята, че стои над човешките права, може да си позволи подобна присъда. Казано другояче : с нея държавата заявява на осъдения : “Ти не си човек”. Защото според Конвенцията на ООН за човешките права, човешкото достойнство е ненакърнимо. Всяка екзекуция отнема това дсостойнство, без значение, дали се извършва с въже, отровна инжекция или куршум. Тя отнема обаче и достойнството на онази държава, която го извършва, признавайки по този начин, че не притежава съответен отговор на извършените деяния.

Човек може да загуби своите граждански права, извършвайки престъпления, за които държавата да му наложи наказание. Тук правилата са ясни : всяко наказуемо деяние следва да бъде изкупено в точно определен наказателен срок. Само че – наказанието следва да бъде съразмерно спрямо извършеното – гласи основния закон на демокрацията. То трябва да покаже на извършителите, какво поведение в обществото е недопустимо. Наказанието следва да има сплашващ ефект, да накара извършителя да осъзнае погрешните си действия и да обезщети жертвите. Никога обаче наказанието не бива да бъде акт на голо отмъщение.

Със смъртното наказание държавата не само се поставя над човешкото достойнство, но и прилага едно наказание, чиято ефективност е доста спорна. В онези американски щати, в които все още се прилага смъртното таказание, нивото на убийствата е по-високо отколкото в щатите, в които то е отменено. Откак Канада отмени изпълнението на смъртните присъди, броят на престъпленията с убийства намаля радикално.

Често пъти се изтъква аргумента, че убитият престъпник няма възможност да извърши ново убийство или тежко престъпление. Но статистическите данни сочат, че повечето извършители, осъдени на смърт, не са серийни убийци, които не могат да вършат нищо друго, освен отново да убиват. Обикновенно това са хора, които в определена ситуация – и най-често в състояние на афект – отнемат човешки живот. Това пък връща дискусията за смъртното наказание в изходната и точка – а именно към констатацията, че то е израз на безсилие и на голо отмъщение.

Око за око, зъб за зъб – ако това са правилата на общественото съжителство – всичко би завършило с тотален безпорядък. Една държава трябва да има моралните сили да застане над онези човешки емоции, които са обясними и легитимни за жертвите и за семействата на извършителите на престъпления. Но държава, която убива и която – по този начин сама се превръща в убиец - върши тъкмо онова, срещу което се бори. Държава, която издава смъртни присъди, не притежава аргументи, а прилага крайната форма на насилие за да прикрие това, че не разполага с решение на проблемите. Затова смъртното наказание е белег за безсилието на държавата.