Балкански клисури

Понятието Балкани, залегнало на погрешна географска представа и визиращо всъщност разположената в България Стара планина, се формира сравнително късно. В навечерието на "националното пробуждане" на балканските народи обединеното духовенство се превръща в посредник между "Изтока" и "Запада", между просветителските амбиции и самосъзнанието на белязаното от византийството и османството селско общество. Това подготвя почвата за модерното време, от чиято предистория и история намиращите се под османско иго балкански народи биват изключени. Първият вносен продукт е принципът на националната държава, чието осъществяване се разглежда като главно условие за всички по-нататъшни стъпки към модернизацията. Този принцип трябва да разруши фундамента на османската, а след това и на хабсбургската империя.

Както сочи Мария Тодорова в проницателния си анализ на западните представи за Балканите, "няма съмнение, че Балканите представляват културен регион или вероятно подрегион на по-голямата средиземноморска област. Това не е просто описателна категория, самите балканските народи дават съгласието си да бъдат причислени към този регион." С други думи, Балканите са исторически развило се пространство, върху което са сложили отпечатъка си хилядолетие византийско владичество, пет века османско господство и 150 години модернизиране, следващо догмата на националната държава.

В есето си "Трагедията на Централна Европа", публикувано през 1984 г., Милан Кундера изтъква, че Европа винаги е била разделена на две; "едната част е свързана с древния Рим и католическата църква, другата - с Византия и православната църква. След 1945 г. границата между двете Европи се измества няколко километра по на запад и различни народи, чувствали се западни, се пробуждат и установяват, че вече са източни." За тези народи, пише Кундера, Европа не е географско, духовно понятие, идентично с думата Запад.

С други думи, хуманистичните, рационални и демократични, т.е. "западни" нации от региона стават жертва първо германския, а след това и на руския тоталитаризъм, за да намерят в крайна сметка истинското си предопределение в нова Европа. Погледнато така, с приемането на източно-европейските страни Европейският съюз всъщност не се разширява на изток, а осъществява отдавна необходимото включване на едната част от "запада" в общността, към която тази част по право принадлежи.

Тази успокоителна, хомогенизираща представа едва ли обаче защитава или пък съпътства процеса на приемане на южно-европейските държави в ЕС. Съюзът по-скоро за пръв път се отваря и за "другите", за балканските страни. Може да се очаква, че отварянето ще бъде многократно - за Румъния и България то ще стане през 2007 година.В полза на скорошното приемане на балканските страни в евросъюза говори най-вече геополитическото им значение, станало особено очевидно след 11 септември 2001 година. Европейският съюз разполага с един много действен инструмент за стабилизирането си. След краха на комунизма за страните от бившия социалистически лагер едва ли има по-привлекателна перспектива от тази да бъдат приети в Европейския съюз. А това е и перспективата, която допринася за ускоряването на прехода от планово към пазарно стопанство и демокрация и същевременно блокира процъфтяването на национализма. Между многото примери е и този на България и Румъния, където именно перспективата за влизане в Европейския съюз допринесе за ускоряването на прехода.