“Аутистични съседи” – есе на Рихард Вагнер

-

Има твърде малко неща, които свързват българи и румънци, като се абстрахираме от общата дума “ Да” обозначаваща утвърдителна реакция. Двата народа обаче имат твърде ясно обрисувана представа един за друг. Те живеят в съседство ,разделени само от Дунава и без да имат желание да превърнат това съседство в нещо положително. Това състояние на “едни без други” може да се наблюдава не на последно място в Дунавските пристанища от двете страни на реката. Всяка страна управлява корабоплаването по Дунава сама за себе си. Отдясно Видин, отляво Калафат, отдясно Никопол, отляво Търну Мъгурели, отляво Русе, отляво Гюргево, отдясно Силистра отляво Кълъраш и т.н. Никой не се нуждае от пристанищата на другия, никой не ги използва. Така цялата логистика на практика съществува двойно. Във времената на комунизма, когато реториката за “братските страни” се поддържаше жива, двете икономики бяха най-отчетливо сепарирани една от друга. Граничната река се намираше тъй далеч от общественото внимание, че край Белене беше създаден най-големия политически наказателен лагер на България. Той носеше прозвището “островът на забравените”.

Между България и Румъния и днес контактите са оскъдни. Все още между двете страни има един-единствен мост на Дунава, наричан по сталинистко време “мост на дружбата”. По този мост минава целият товарен и пътнически траспорт по източнобалканския маршрут – от Истанбул за Будапеща. Предвиден е строежа на втори мост, но това е предимно европейски проект , а интересът на двете непосредствено засегнати страни за неговото осъществуване, е подчертано нисък.

Независимо от липсата на диалог, между двете страни съществува силно изразено поведение на конкурентност. Румъния е двойно по-голяма от България и има два и половина пъти повече жители. Тя подозрително следи, да не би България да я изпревари в някоя област. България пък, на свой ред, полага големи усилия да бъде пред Румъния – по иконмически прираст, по брой на туристи и пр. Почти триумфално звучеше заглавието на един голям всекидневник в Букурещ през месец май след публикуването на доклада от Брюксел по повод присъединяването на двете страни към ЕС. То гласеше : “Румъния губи заради България”. Това е конкурентно поведение, което е типично за европейската периферия : Съперничество, без пряко състезание. Това съперничество понякога придобива комични черти, защото в двустранните отношения почти няма нерешени проблеми – нито исторически, нито сегашни. Териториалният въпрос по отношение на Южна Добруджа, играл роля до 40-те години на миналия век, е исторически решен. Бедната, слабонаселена земя не притежава историческа символика. В Румъния официално я наричат “Кадрилатер” – т.е. четириъгълник – обозначение, което идва ли би могло да събуди емоции.

Политическото наследство на двете страни от миналия век представлява трудно бреме за тях. Става дума за османското и съветското господство, както и за опитът за европеизация, в междинния период. Докато османското и съветското господство са разглеждани като причини за застоя, то времето на националната държава се вижда в светлината на Възраждането на нацията под знвака на европейската модернизация. И в двете страни съществува склоннност за възвеличаване на националнодържавния период, като при това лесно се забравя, че възстановяването на изгубените връзки с европейския пазар стават значително по-късно и то не изцяло. Големи части на обществата в двете страни и до днес са традиоционно селски по облик, гражданско средно съсловие така и не можа да възникне покрай трескавото търсене на съвременното. Не всички причини за летаргията и корупцията могат да бъдат приписани на османския анти-европеизъм или на сталинисткия терор. Някои от тези причини се дължат на скоростта на предписаната отгоре модернизация на двете общества в периода на националните им държави. Също оттам произлиза и властта на бюрокрацията, както и създаването на съмнителни елити от нейните редици. Предстоящото присъединяване към ЕС на този фон – представлява нещо като втори старт към модерното общество.

И в двете страни обаче има малък интерес по отношение на преодоляването на тоталитарното им минало. И на двете места комунистическата система беше доста здраво установена, чрез репресии по времето на Сталинизма, чрез опортюнизъм и най-вече чрез сливане с националистическа реторика. При това поведението спрямо Съветския Съюз беше противоположно. Докато румънският национализъм, поради културно-исторически фактори, беше антисъветски и антируски, то българският беше анти-турски: насочен главно към най-голямото малцинство в стрваната – турското – спрямо което през 1986 година даже бяха предприети преименувания и гонения. И в двете страни, възприемането на национализма от страна на на местната номенклатура, имаше ролята на отдушник в рамките на дълбоката криза на така наречения реален социализъм. Докато Румъния рано се дистанцира от Съветския Съюз,България се държеше подчертано лоялно, та дори унизително веронподаннически.

Малко преди края на тоталитарните режими в двете страни, официално се стигна до предпазлива прегръдка: по отношение на Горбачов и неговата “перестройка” и в двете държави отношението беше резервирано. Както румънският диктатор Николайе Чаушеску, така и българският самодържец Тодор Живков я отхвърляха, без обаче открито да застават срещу нея. Чаушеску игнорира реформите, Живков ги поздрави, с намерението, да ги удави в обичайната реторика. И двамата се оказаха не в крак с реалността през 1989 година.

Дали след приемането на двете страни в ЕС между тях ще възникне повече комуникация, от тази, която е породена от общите икономически интереси? Що се отнася до икономическата ситуация, не бива да възникват илиюзии. И за ЕС това ще представлява експеримент. Никога преди не е имало страни-кандидатки за членство, чиито икономическа дееспособност и брутен вътрешен продукт на глава от населението да се е разминавал така драстично със средното за ЕС равнище. Тепърва трябва да се види, как икономиките на двете страни , а заедно с тях и социалните им системи, ще понесат влизането в ЕС. Институциите все още не са достатъчно стабилни, а нужните реформи бяха до известна степен форсирани, поради това, че трябваше да бъдат изпълнени конкретни условия за присъединяване. От друга страна, благодарение на отварянето за инвестиции от страните на ЕС, много от проблемите на първо време бяха загладени или позамаскирани. С нова актуалност в рамките на социалната проблематика ще зазвучи въпросът за ромките малцинства в двете страни. Интеграцията на тези групи вече се превърна в тема за ЕС, покрай приемането на Унгария и Словакия. Въпросната проблематика ще се засили, но няма да се изостри, независимо от това, че тематиката – поради своя телегеничен характер – ще навлезе по-сериозно в полезрението на обществото.

С приемането на двете страни, ЕС прекрачва източноевропейската граница. В геополитическо отношение, връзката, която се създава по този начин към Гърция и Турция, открива пространството за нови теми. Със създаването на тази връзка, неспокойните Западни Балкани стават вътрешна територия за ЕС, а Румъния и България биха могли да се превърнат в примери за подражание на Западните Балкани по отношение на стабилност. От друга страна обаче – Черно Море открива погледа към Мала Азия и Кавказ –и към нови огнища на неспокойствие.