АПОСТРОФИ: Що е попмузика и защо я слушаме?

Понятието поп, така както го разбирам, няма почти нищо общо с разпространената представа за “попмузика”. Почти пълната смислова промяна, която претърпя терминът “попмузика”, е симптоматична за състоянието на нашето общество. В началото на 21 в. се сбъднаха най-големите кошмари на философа Теодор Адорно. Фуражът за хитпарадите се произвежда от всяка гледна точка индустриално: всеки час излизат два нови компактни диска! Поради намаляването на раждаемостта посланията на културната индустрия неизбежно са адресирани към една все по-млада публика. Затова попът става все по-инфантилен. Организираното от отделите за маркетинг на музикалната индустрия серийно производство на клонирани момчешки или момичешки групи започна през 90-те години. Тяхното и без това ниско ниво се снижава още повече от некадърниците, избирани на телевизионните шоупрограми за таланти. Днешната младежка култура отдавна вече не е символ на авангарда и протеста, а е огледало на обществото и доминиращите го идеологии. Попмузиката се превърна в предизборно средство. Докато Аденауер не би и помислил да подаде ръка на Бийтълс в хамбургския “Стар-клуб”, днес политиците (Блеър например) не само се побратимяват с попзвездите, но и сами се инсценират като такива. Поп-конвейрът доставя съпровода за неолиберализма. От друга страна обаче това сближение отразява невероятно порасналото обществено влияние на попзвездите: Боб Гелдоф и Боно са емблематичните фигури на това развитие.

Във функцията си като носител на културен смисъл попмузиката се състои от три елемента: музика, текст и имидж, проектиран чрез стайлинга на музикантите и обвивката на албума. Така стигаме до едно централно понятие: албума. Това е формата, посредством която попмузиката се еманципира като сложно изразно средство за социални и политически послания. Попалбумът е нещо повече от сумата на събраните в него песни. Програмни заглавия като Sgt. Pepper´s Lonely Hearts Club Band, Urban Hymns или 69 Love Songs спояват отделните парчета в едно неразривно цяло. Оформлението на обвивката допълва музиката и думите с визуалния компонент, за да добие албумът контурите на цялостен културен продукт. За разлика от класическата музика, в попа съществува плътна спойка между външния вид и музиката, тоест между формата и съдържанието на звуконосителя. Визуалният аспект на един албум може да придобие иконографски характер: илюстрации като андрогенното изображение на Лу Рийд за Transformer или снимката на Пати Смит за Horses, направена от Робърт Мапълторп, не само уплътняват имиджа на музикантите, но прерастват и в проекция на обществени движения. И не само това. Плочите могат да бъдат Gesamtkunstwerk: истинският цип, сложен от Анди Уорхол на джинса върху Sticky Fingers, или албумът на Spiritualized Ladies and Gentlemen We Are Floating In Space, продаван като лекарство в кутийка за хапчета, превръщат масовата продукция на културната индустрия в произведение на изкуството за всеки.

Но това демократично измерение на попмузиката все повече се размива. Подобряването на качеството на звука чрез компактния диск стана с цената на обложката, която се сви до размерите на малка книжка. Дори когато тази книжка може да се разгърне като плакат или да бъде обогатена да кажем със серия от комикси (Kid A на Radiohead), това не може да замести физическото усещане да държиш в ръцете си едно LP – подсилвано може би и от крехкостта на виниловата плоча. Но с постепенното изместване на компактния диск от компютъра като средство за съхранение на музика, отпада не само аспектът на външното оформление, но все повече изчезва и албумът като специфичен формат и форма на изкуство. Незаконното сваляне на музика от интернет също допринася за изтласкването на албума като класическа форма на попмузиката. Собственоръчно направените диск-компилации са лишени от собствена естетика. Затова пък дигитализацията притежава едно решаващо предимство: революцията, наречена МП3, позволява компримирането на хиляди парчета върху един-единствен диск. Развитието, започнало в началото на 80-те години с уокмана, намери своя (неокончателен) завършек в айПода. Това всеналичие на музика е не по-малко революционно от промените в комуникативното поведение, откакто джиесемът ни улови в своята мрежа, от която няма измъкване.

В книгата си Музиката на народа (The People´s Music) музикалният журналист Ян Макдоналд определя 1963 година като повратната точка, от която балансът в попмузиката започва да се променя: от фабриките за хитове от типа на Тин Пан Алей или Мотаун в посока към публиката. На мястото на професионални песнописци и продуценти идват аматьори като Боб Дилън или Бийтълс. Промяната на парадигмата има дълбоки последствия: за пръв път текстовете на песните транспортират политическо разномислие, възниква попмузикалната журналистика, с една дума - попът става музиката на народа и по този начин се превръща във форма на извънпарламентарна опозиция.

Затова не е учудващо, че в годините между 1966 и -68 попмузиката роди редица изключителни произведения, включително evergreens като дебютните албуми на Velvet Underground и Doors или недостижимите хипи-албуми на Love и Beatles. Попът има политически пълнеж и без експлицитни протестни послания, просто защото в неговата същност е залегнал принципът на равенството, на сближението между хората. Нищо друго не свързва така бързо двама непознати, както общият музикален вкус. Попът помага да се преодолее самотата и маркира набиващи се отдалеч на очи културни знаци: концертите на Джони Каш в затворите Фолсъм и Сан Куентин, лиричните протестни песни на Боб Дилън, бисексуалният облик на Дейвид Боуи, инфантилно-животинското поведение на Иги Поп или бунтарското кредо на Sex Pistols “Няма бъдеще!” – това са ключови моменти в историята на попа, оказали дълбоко влияние върху младежта и обществото.

Попмузиката е дрога, а поп-зависимостта – болест. Както при всяка сериозна зависимост, консумацията на попмузика не удовлетворява, а само усилва още повече жаждата за нея. Денят на поразения от това заболяване се дели на сегменти от времетраенето на слушаните албуми. Попмузиката, това е озвучението на нашия живот.

През 1972 австрийският артист-акционист Гюнтер Брус много точно охарактеризира понятието “попмузика” като “музика на аутсайдерите”, представляваща еманципационен израз на онези, които стоят извън обществения консенсус. А писателят Райналд Гьотц дефинира попа като “право на живот преди смъртта за всички”. Няма съмнение, че попмузиката беше същинската народна музика на 20 в. – и ще остане такава и през 21 в.

Попът може да промени живота, защото се появява в пресечната точка между детството и зрялата възраст. Той предизвиква инициационни преживявания, които оставят незаличим отпечатък върху по-нататъшния ни живот. Да чуеш за пръв път Елвис, хипхоп, техно или каквото и да било друго е уникално преживяване, а от поп-заразата няма отърваване. Бацилът на инакомислието завладява душите и телата: някой започва да танцува, друг си прави модна прическа, трети си закача безопасна на ухото и т.н. Така започва и походът на поп-бацила през институциите.

Също и поради тази причина попмузиката свързва изкуството с политиката. С думи трудно може да се опише вида на един съвсем различен обществен проект, но той може да се чуе в звуците на музиката. Изкуството върви пред политиката, попмузиката генерира не само един вид естетика на съпротивата срещу статуквото, но предлага и конкретна слухова утопия. Изненадващото, напълно новото, немислимото преди разкрива възможността за една подредба на нещата, съвсем различна от обичайната. Попът е винаги против.

Затова няма място за отчаяние пред лицето на комерсиалния мейнстрийм. Музикалната индустрия никога няма да успее да смаже бунтарския дух на попа; той просто се е оттеглил в периферията. Най-големият враг на попа не е комерсиализацията, а тишината, така подозрителна на всеки попслушател. Тишината е отсъствие на поп, тя жадува да бъде изпълнена с музика. Един ден, когато ни заровят, тогава вече ще се окажем в царството на тишината. Може би “смърт” е просто друга дума за това, никога повече да не можеш да слушаш попмузика.

Uwe Schütte, “Basis-Diskothek Rock und Pop”. Reclam 2005.