АПОСТРОФИ: Корените на романтизма и насладата от историята на изкуството

Според Ницше: ”Човекът не се стреми към щастие; само англичаните правят това.” По времето когато са писани, през 19 в., тези думи със сигурност са предизвиквали смях. Ако днес ние не сме толкова сигурни дали трябва да се засмеем, това е едно от последствията на романтизма. Така поне смята Айсая Бърлин, самият той англичанин и автор на едно прочуто изследване върху историята на романтизма - движението, което в реакция на Просвещението завладява Европа между 1750 и 1830. За Бърлин романтизмът е ”най-всеобхватното от всички движения, които преобразяват западния свят в близкото минало”. Романтизмът слага черта на рационализма, на вярата в способността да бъде познат света, да бъде изграден един разумен ред, прочистен от всичко трагично, порочно или просто глупаво, свят в който човекът щял да бъде щастлив, защото живее в единство с разума си. Същността на романтизма, според Бърлин, се заключава в това, че той скъсва с представата за добродетелта като познание: ”Не познанието на ценностите, а тяхното сътворение е онова, което прави човека човек” – обобщава авторът. Романтическата позиция включва също превъзнасянето на свободата и идеалите, на мотивите и намеренията, на скепсиса, поставянето им на по-високо равнище спрямо резултатите, успеха и материалните блага. ”Щастието е хладка водица върху езика” – казва Хьолдерлин. Оттук се вижда, че остроумната забележка на Ницше е просто вариация върху една позната тема.

Книгата на Айсая Бърлин ”Корените на романтизма” е издадена въз основа на запазените в архива му записки от серията лекции, които изнася през 1965, и които добиват известност след излъчването им по ББС. Кои са били, според Бърлин, хората, които стоят в основите на движението? Бърлин ги дели на ”бащите на романтизма”, ”умерените романтици” и ”необузданите романтици”. Бащите са Хаман и Хердер, които поставят в центъра уникалното, особеното, субективното. Въпросът, как трябва да се живее, става безсмислен, тъй като не съществува повече понятие за правилния живот; животът е това, което всеки прави от него. Умерените романтици са Кант, Фихте и Шилер, които въздигат във върховен принцип свободата на волята, а необузданите са онези, които ”равнопоставят аз-а не с индивида, а с едно надличностно образувание като общност, църква, държава или социална класа”. Примери за последното са национализмът на Фихте и мистичният витализъм на Шелинг: една линия, която достига своята катастрофална кулминация във фашизма.

Родината на романтизма е Германия и неговите идеолози са германци. Но движението намира може би най-пламенен израз в Англия, където фигурата на лорд Байрон се припокрива така плътно с романтичната представа, че през ранния 19 в. байронизъм и романтизъм стават почти синоними. Английският писател изживява живота си – при това съвсем убедително, както подчертава Бърлин - като един перманентен емоционален, идеен и политически бунт. Байрон става звездата на романтизма, нещичко от чийто отблясък се долавя и в нашето време.

”Изкуство няма. Има само хора на изкуството.” Тези прочути думи принадлежат на Ернст Гомбрих, може би най-известния на широката публика изкуствовед. С тях започва неговата ”История на изкуството”, която, макар и писана преди повече от 50 години, продължава да се радва на читателски успех в целия свят, както свидетелстват многобройните й издания и преводи, включително на български. Докато заинтересуваният любител идентифицира Гомбрих преди всичко с ”Историята на изкуството”, специалистът вижда в него на първо място автора на поредица теоретични работи, най-известна от които несъмнено е ”Изкуство и илюзия”. Това са не само двете най-известни книги на Гомбрих: в тях се съдържат въпросите и темите, очертаващи полето на цялостното му творчество.

Гомбрих е един от малцината изкуствоведи, които се интересуват от научното изследване на визуалното възприятие; освен това той проявява дълбоко любопитство към декоративното изкуство. Като учен той бе капацитет в полето на Ренесанса, със значителен принос за проучването на ренесансовата иконография. Като мислител с рационален, скептичен подход Гомбрих се занимаваше с въпроси на теорията и метода, а като историк на културата и категоричен противник на релативизма му бяха много близки проблемите на традицията и ценностите; философските му възгледи се формират до голяма степен под влиянието на неговия близък приятел Карл Попър - един друг виенчанин, намерил убежище в Лондон.

”Христоматията на Гомбрих” е един дебел том, имащ амбицията да очертае творческия профил на големия учен с подборка от характерни статии и откъси от негови книги; включено е също едно автобиографично есе, проследяващо житейския път и кариерата му от Виена до Лондон, където почина през 2001. Подборката онагледява дълбочината на аргументите и широтата на интересите на един от големите хуманисти на миналия век. Гомбрих пише ясно и неподправено, без никога да се поддава на нерядко срещаното в академичните среди садистично изкушение, авторовото самочувствие да се кове за сметка на читателя. Това е още едно обяснение за успеха му и за удоволствието, което доставят текстовете на сър Ернст Гомбрих.

Стоян Гяуров