АПОСТРОФИ: Капитализмът и загубата на чувството за действителност

Откакто след последното завъртане на колелото на историята в началото на 90-те години се разбра, че капитализмът е нашето, на цялото човечество, настояще и бъдеще, критиката на капитализма, ако перифразираме Маркс, става началото на всяка друга критика. Това не е нещо ново за Джон Кенет Галбрейт, либералния американски икономист, който от десетилетия насам се занимава тъкмо с това: да ни помогне да отделим капитализма от неговата мимикрия. Преодоляването на бездната, която дели действителността от словото за нея, е в най-общ смисъл и темата на последната му книга “Икономията на невинната измама”, едно малко по обем есе, посветено на “митовете, лъжите и погрешното възприемане на съвременния капитализъм”.

За капитализъм днес е неприлично да се говори – за предпочитане е терминът “пазарно стопанство”, който не събужда негативни асоциации. “В Европа думата “капитализъм” предизвика революция; в САЩ тя доведе до издаването на нови закони, антикапиталистически съдебни решения и по-строг държавен контрол”, пише Галбрейт. В Европа възниква “социалдемокрацията”, но тъй като понятието “социализъм” е отрова за повечето американци, а “Новият курс” на Рузвелт е обвързан твърде тясно с неговото управление, в крайна сметка се стига до “нищо незначещото, погрешно и заблуждаващо” определение “пазарно стопанство”, което постепенно завладява света. Измамата, според Галбрейт, се състои в това да бъдат накарани хората да повярват, че пазарът, тоест тяхното суверенно решение какво да купят или не, диктува какво да се произвежда и продава. В действителност понятието “пазарно стопанство” просто прикрива базисния факт, че производителите са онези, които влияят, нещо повече – направляват поведението на потребителите.

Преподавател в Принстън и Харвард, член на военновременния кабинет на Рузвелт, съветник на президентите Кенеди и Джонсън, посланик в Индия, носител на многобройни отличия, автор на повече от 30 книги: днес Джон Кенет Галбрейт е на 97 години и, както може да се заключи от новата му книга, не е загубил нищо от полемичната си острота. Подзаглавието на есето му гласи “Истина за нашето време”. Главната истина, която той държи да ни завещае, е тази за тоталното влияние на концерните и техните мениджъри върху съвременния икономически живот. “След преименуването на капитализма в пазарно стопанство, следващата измама се състоеше в запазването на традиционната представа за капитализма като царство на малките и средни предприятия, докато фактически концерните се бяха превърнали вече в сърцевината на модерното стопанство.” Властта в самия концерн пък е в ръцете на мениджърите - представителното название на бюрокрацията, - които на практика сами определят своите задачи и заплати. Акционерите, тоест номиналните собственици, чиито събрания “приличат на баптистка църковна служба”, са според Галбрейт напълно обезвластени; те са просто част от камуфлажа.

Разграничението между частния сектор и държавата е нещо, което винаги сме смятали за саморазбиращо се. “Още една победа на реториката над действителността” – предупреждава обаче Галбрейт, като подчертава, че държавният сектор все повече се превръща в периметър на частната икономика, най-убедителен пример за което е съществуването на военно-промишления комплекс. Авторът пише, че закупуването на оръжие не става, както е прието да се мисли, на базата на трезв анализ от страна на отговорните политически лица, а зависи съществено от инициативата, влиянието и политическата тежест на оръжейната индустрия. Той сочи Виетнам и Ирак като примери и за въздействието на оръжейното лоби върху външната политика; едно познато обвинение, което, неподплатено с факти, също навежда на размисъл върху опозицията реторика – действителност, този път не в полза на автора.

Нобелистът Пол Самуелсън бе казал веднъж, че Галбрейт всъщност не е истински икономист. Доколкото последният не е пурист и без угризения заменя катедрата на учения с ролята на провокатора, Самуелсън може и да е прав. Галбрейт явно смята, че развенчаването на митовете, темата на книгата му, оправдава предизвикателните обобщения. Ето няколко примера: понижаването на лихвите по време на рецесия не върши никаква работа, защото фирмите взимат кредити само когато могат да разчитат на инвестициите си, а не защото лихвите са ниски; само един дилетант може да вярва, че паричната политика определя потребителските и инвестиционните разходи; и гвоздеят: Централната банка на САЩ е една беззъба институция, чиято репутация се крепи не на последно място на актьорския талант на нейния шеф Алън Грийнспан. Грубичко, наистина, но кой няма да се съгласи, че някой би трябвало най-сетне да се погаври с иконата Грийнспан.

Заключителната реплика на американския икономист отново фиксира концерните и техните мениджъри, чието влияние върху икономиката и политиката, напомня той, ние трябва да приемем, но не и да търпим безкритично. Това не е някакво ново прозрение, както не са нови повечето от тезите, които Галбрейт развива в последната си работа. Гуруту на либерализма убеждава не с ученост, а с нещо, което бихме могли да определим като реалистичния оптимизъм на един буден столетник: искаме ли да живеем с капитализма, трябва да го разберем, а това означава да го критикуваме.

John Kenneth Galbraith, „The Economics of Innocent Fraud“. Houghton Mifflin, New York