Апострофи: За тоталитаризма, чая и виното

Повече от половин век след излизането на труда й за произхода и същността на тоталитаризма, Хана Арендт си остава референция за дискурса по темата. Нейните идеи съставляват фона и за анализа на тоталитаризма от руския философ Михаил Риклин, развит в сборника със статии и есета под заглавие "Пространства на ликуването. Тоталитаризъм и различие". Риклин приема безусловно постановката на Арендт, че съветският комунизъм и германският нацизъм са ново явление, невиждано преди в историята, но смята, че сходството им се ограничава единствено до физиономията им на "незаконни деца на здравия човешки разум". В практическото функциониране на двете системи той вижда изобилие от различия, които му дават основание да характеризира сталинизма и нацизма като "две напълно различни тоталитарни системи". Риклин привежда изобилие от примери преди всичко от съветския арсенал на тоталитаризма: отчуждаването на собствеността, колективизацията, физическото ликвидиране на цялата "собственическа класа", масовите, произволни терористични мерки и екзекуции. За разлика от Германия, терорът в СССР се разгръща на собствената му територия и се насочва изключително срещу собственото му население. Много интересно е наблюдението на автора върху отношението към смъртта. Докато в Европа на края на живота се гледа като на биологически факт, при комунизма насилствената смърт се превръща едва ли не в норма. "На Запад - пише той, - човек умира, в Русия смъртта се причинява от външна сила." Авторът вижда различия между двете тоталитарни системи и на най-високо равнище, на равнището на "фюрера" и "вожда". Докато Хитлер е бил възприемчив за съвети и дори за възражения, подобно нещо при Сталин е било не само немислимо, но дори невъзможно, тъй като култът към личността отваря пропаст между човека Сталин и едноименната "икона", която е невъзможно да бъде преодоляна от никой смъртен по пътя на каквато и да било форма на несъгласие. Атрофията на човешкото в сталинистка Русия става част от ежедневието на "новия съветски човек", разгръщайки се в така уместно наречените от Андре Жид "пространства на ликуването". Хана Арендт твърди, че една от непосредствените последици на тоталитаризма е пълното атомизиране на обществото; Риклин възразява, отбелязвайки, че съветското общество е било във висша степен колективизирано. "Тезата за атомизирането предполага, че страхът още не е отстъпил пред онзи ужас, който създава нови, неподозирани връзки между хората" - пише той и добавя: "Ужасът обаче придобива формата на ликуване, което външният наблюдател лесно може да вземе за радост или удоволствие." Като конкретна обективизация на "пространството на ликуването" руският философ разглежда "подземния рай" на московското метро. "Най-доброто метро на света" служи, разбира се, за транспортиране на хора, но преди всичко като материален символ на съветския тоталитаризъм, включващ дори твърдението, че това е единственото метро в света. Риклин цитира Арендт: "Това твърдение е лъжа само докато болшевиките нямат властта да разрушат всички други подземни железници...Завладяването на земното кълбо е необходимата крайна цел на тоталитарните движения, тъй като само в един тотално контролиран свят диктаторът може да пренебрегне всички факти, да превърне всички лъжи в действителност и всички пророчества в истина." Патосът на Риклин го нарежда сред привържениците на модерната напоследък тенденция в сравнителния анализ на тоталитарните системи, разглеждаща нацизма като слабата брънка в сравнение със сталинизма; последният се смята за "водещ" що се отнася до продължителността на съществуването му, броя на жертвите и последствията за съзнанието на хората. Културата е система от ценности, които са исторически обосновани; тоест, които са променливи, а това означава - зависими от времето и мястото. Но колкото и да е проблематично да се говори, да кажем, за културата на Япония изобщо, все пак има нещо, което маркира това културно пространство като непогрешимо японско и което не се припокрива с ценностната ориентация на германеца или на българина. Със съзнанието за това, колко труден е всеки сериозен разговор за "културата", можем да оценим още по-добре прецизните методологически обобщения и изобилието от обогатяващи примери, които срещаме в книгата на Флориан Кулмас "Културата на Япония. Традиция и Модерност". Може би си спомняте как през ноември преди шест години шефът на реномираната борсова фирма "Ямаичи сикюритис" излезе пред телевизионните камери в Токио и плачейки поиска прошка от подчинените си за фалита на традиционната компания. Това не е обичайно зрелище и в Япония, но все пак далеч не така шокиращо както представата за Бил Гейтс, който си посипва главата с пепел, облян в сълзи. Професор Кулмас предполага, че сълзите на Шохеи Нозава са били предназначени главно за служителите му, а не за акционерите, което, според него, подкрепя тезата за основната разлика между японския и американския капитализъм: японските мениджери работят за своите служители, а американските - за своите акционери. В този контекст става понятен също фактът за преобладаващото влияние на фирмените над промишлените профсъюзи в Япония, както и това, че ръководните кадри идват от самото предприятие, а не отвън. Те се явяват като ръководители на колектива, а не като негови съперници, а цялата фирма - като едно голямо семейство. Поне съвсем доскоро за японския чиновник или работник бе съвсем естествена мисълта, че ще се пенсионира там, където е започнал работа на младини. Японската фирмена култура почива в несравнимо по-голяма степен от американската или европейската върху персонализирани отношения. Както работникът, така и началникът са интегрирани в едно "семейство" и когато някой от тях сбърка той изпитва срам и угризения - или дори плаче, както Нозава сан. Огромно значение в Япония има културата на дара. Както показва Кулмас в една от най-интересните глави на своята работа, подаряването е "реципрочен, но не симетричен акт" - подаръкът е задължение. "Никой подарък не се дава безкористно" - подчертава той; нещо, което не е чуждо и в останалия свят. Само че в Япония подаръкът има социално-политически импликации, откъдето може би идва нерядко срещаното на Запад мнение за непотизма и корупцията в японското общество. На фона на "традицията на дара", така убедително представена от Кулмас, изглежда трудно да се направи ясно разграничение. Едно от най-впечатляващите - и най-чужди за нас - проявления на японската култура е чаената церемония, "парадигмата на добрия вкус", по думите на автора, създадена през 16 в. от Сен но Рикю. Тя си има специално място - павилион или стая, наречени чайна. Изплакването на ръцете и устата преди влизането там напомня на ритуалното почистване при влизането в някой храм, както и на това, че първоначално пиенето на чай е било религиозно упражнение. Чайната е свещено пространство извън ежедневния свят, в което богатство, чин и произход не значат нищо. Дори воинът сваля меча си преди да влезе там. Атентатите и убийствата не са рядкост в японската история, но в чайна не е регистриран нито един такъв случай. "Чаят е мир". Жалко, че на Балканите няма чайни; или може би по-добре. Накрая - към един аспект на глобализацията в най-ежедневното й измерение. Когато отидем в кварталния супермаркет, за да си купим вино и с тръпка на приятно объркване застанем пред бутилките, идващи буквално от всички краища на света, това още не е вярна представа за глобализацията; глобализация е когато установите, че на вкус вината от всички краища на света почти не се различават - казва английският енолог Стюарт Пигът. "Красивият нов свят на виното" се нарича новоизлязлата книга на живеещия в Берлин реномиран английски енолог; "За отражението на глобализацията върху културата на виното" гласи подзаглавието, фокусиращо по-прецизно авторовата концепция. Онези, които си мислят, че "енолог" е просто претенциозната титла на класическия трапезен познавач на виното грешат: енологията е приложна дисциплина, изискваща специална подготовка, умение и талант, които нямат нищо общо с онази система за оценка, чиито критерии са "Нищо не струва!" и "Много е добро!". Стюарт Пигът е обиколил света, за да ни представи в новата си работа дестилата на своите наистина завидни умения на специалист. Оказва се, че в Австралия се отглежда германски ризлинг, в Америка - пино ноар, в Германия - шардоне, каберне совиньон, ширас, а в Южна Африка - традиционни португалски сортове. Това, което най-много липсва и съответно най-много се търси днес е първичност - "онази уникална връзка между почва, район и винар", по определението на Пигът, която се нарича тероар. Днес повечето вината са почти неразличими помежду си, защото се произвеждат индустриално в съответствие с един глобален или национален стандарт. Съвременното винарство е огромна индустрия, която бълва - в значителна степен - стандартизирана и силно манипулирана продукция. От Пигът научаваме, например, че в Австралия (и не само там) са се изхитрили и заобикалят скъпата технология на отлежаване в дъбови бъчонки (барик), като използват дъбови "чипове" - късове дъбово дърво, увити в найлонови мрежички и потопени в цистерните с вино. В нашия глобализиран винарски свят има обаче и много примери за инициативни производители, утвърждаващи най-добрите традиции на древната култура на виното. Пигът смята, че бъдещето в областта на виното принадлежи на Америка, по-точно на Калифорния. Работата е колкото в парите, толкова и в целеустремеността и ентусиазма на американците. Само за 30 години калифорнийските винари развенчаха мита, че вино се прави с история и традиция, и днес са в челото на винарския авангард. Големите винарски нации, Франция, Италия, Испания, изглежда все още не са проумели това и се опитват да удържат пропукващия се фронт с комбинацията от стара слава и високи цени - една губеща стратегия. България не се споменава в книгата на Стюарт Пигът, но общите изводи на автора са валидни и за българските винопроизводители: каберне совиньон или мерло се правят навсякъде по света, но не и мавруд или гъмза.