АПОСТРОФИ: Възхвала на историята

По традиция в началото на октомври Франкфуртският панаир на книгата дава сигнала за есенното отсейване на доброто от лошото в литературната продукция на съответната година. Тази работа се извършва впрочем не в неизбродните халета на панаирното градче, където камарите от книги и все повече електронни медии са просто декорът за търговията с авторски права (главното предназначение на Франкфуртския панаир), където дори обявяването на Нобеловата награда за литература (съвпадащо обикновено с панаира) и триумфът на нобелиста се регистрират на първо място като плюс в баланса на неговото издателство, а в културните раздели и литературните притурки на сериозните вестници.

Погледът в рубриката на нехудожествената литература разкрива утвърдения вече превес в полза на историята, с отбивки към проблемите на актуалната политика и заплахите пред културата на демокрацията. В своята “Възхвала на империята” Ралф Болман тематизира известното сравнение между САЩ и Римската империя, като енергично се противопоставя на обичайната интерпретация за уж неизбежния упадък и на американската хегемония. Авторът пледира да се научим най-сетне да ценим предимствата на американската “империя” и на света на демокрацията като “зона на благосъстоянието”, каквато Рим никога не е бил, и да си дадем сметка, че от нейния напълно възможен провал не бива да се очаква един по-добър свят. Като отбелязва, че проникването на варварите през границите на Римската империя и нетолерантността на въздигнатото в държавна религия християнство са били сред главните причини за рухването на Рим, Болман пише, че просъществуването на света на свободата зависи от два фактора: от способността или да държим границите си затворени, или да интегрираме истински напиращите към тях, и на второ място – от ефикасността на съпротивата срещу религиозния фундаментализъм. Работата на Болман е напомняне, че подходът към миналото неизбежно е функция на актуалните ни страхове и надежди.

Мост към Античността, но от друга, педагогическа позиция, хвърля Конрад Адам в монографията си “Древните гърци”. По един занимателен, но не повърхностен начин той ни убеждава, че древна Гърция ни е много по-близка, отколкото си мислим, а да забравим гръцката култура би означавало да престанем да разбираме самите себе си. Мисълта за често незабележимото присъствие на миналото в настоящето осветлява и книгата на Харалд Хаарман “Световна история на езиците”: дори такъв дребен пример като този, че думата “книга” идва от речника на волжките българи, отваря съзнанието ни по един съвсем елементарен начин за откровението на историята. Без език няма история, казваше Райнхарт Козелек, големият германски историк, който посвети творческата си енергия на изследването на историческите понятия. Козелек почина в началото на годината и не можа да доживее излизането на сборника с 25 свои текста - анонсиран може би малко пресилено от издателството като неговото “завещание”, - в които той анализира модерния свят през историята на термини като “държава”, “революция”, “Просвещение”, “утопия” (“Понятията и техните истории”).

В номенклатурата на Козелек не фигурира понятието “насилие”, въпреки че тъкмо оргията от насилие беше главната характеристика на изминалото столетие. “Истината за 20 век – пише младият английски историк Найъл Фъргюсън – не е идеята за прогреса, а върховенството на насилието, свързано с упадъка на Запада.” За да дестилира тази есенция, той е произвел един том от близо хиляда страници (“Войната на света”). Защо въпреки огромния материален и духовен напредък се стигна до цивилизационния срив на 20 век? Фъргюсън вижда корена на злото в етническите конфликти, икономическата несигурност и – заедно с Ралф Болман – в захождането на големите империи. Търсейки оригинален подход за обяснение на трагедиите на последните сто години той постулира така наречената от него “епоха на омразата”, която доста произволно датира между 1904 (началото на руско-японската) и 1953 (края на корейската война), за да стигне накрая до песимистичния и неоригинален извод, че “човекът остава най-големия враг на човека”.

Най-важната историческа книга тази есен – германската критика е единодушна – е втората, заключителна част от трагедията на Холокоста, разказана от израелския историк Саул Фридлендер. “Годините на унищожението. Третият райх и евреите 1939-1945” обхваща подробно всички аспекти на обезправяването, изолацията и систематичното изтребление на евреите. Фридлендер подчертава, че до лятото на 1941 не е имало конкретни планове за съдбата на евреите и клони към мнението, че курсът за “окончателното решение на юдейския въпрос” бива поет през късната есен на същата година – тоест след провала на Blitzkrieg срещу СССР, а не в кулминацията на нацистката самоувереност в крайната победа. Авторът отчита заинтересуваността на нацисткия режим от ограбването на евреите, но смята материалния мотив за второстепенен. Главният стимул е идеологическият фанатизъм. Авторът изтъква решаващата роля на Хитлер, без да пренебрегва главните му сатрапи, Гьобелс и Химлер, както и онези хиляди функционери, които осъществяват на практика “окончателното решение”. Що се отнася до населението, Фридлендер пише, че проявите на съчувствие не са били редки, но като цяло е преобладавало равнодушие към ставащото с евреите. На този фон се откроява още по-ярко една от малкото славни страници в историята на Холокоста – спасяването на българските евреи, на което авторът отдава дължимото с един спокоен, сдържан тон, който би могъл да се стори прекалено сдържан на онзи, който познава развълнуваните думи, написани някога от Хана Арент.

Ralph Bollmann, Lob des Imperiums

Konrad Adam, Die alten Griechen

Harald Haarmann, Weltgeschichte der Sprachen

Reinhart Koselleck, Begriffsgeschichten

Niall Ferguson, The War of the World

Saul Friedländer, Die Jahre der Vernichtung