Анкара, Кипър и ЕС

Една година преди решаващата проверка от Европейската комисия, Турция е все още далеч от започването на преговори за членство. Това е основната констатация, съдържаща се в последния отчет на Брюксел за напредъка, постигнат от Анкара - отчет, който предстои да бъде официално обнародван тази седмица. Европейската комисия критикува най-вече липсата на напредък по кипърския проблем. Обелязва се, че без движение по въпроса не може да се очаква започването на преговори с Анкара.

От 1974 северната половина на остров Кипър е окупирана от турски войски. Под егидата на ООН започнаха преговори между кипърските турци и гърците, живеещи в южната част на острова. ООН беше изработила подробен план за бъдещото разделение на политическата власт, уреден бе дори въпросът за военното присъствието на турците и гърците; предвиждаше се двете страни да разположат на Кипър по 6000 войници. Само че в началото на годината политическият водач на кипърските турци Рауф Денкташ прекъсна преговорите, а той продължава да се ползва с голям престиж сред правителствените кръгове в Анкара.

Европейската комисия отправя настойчив призив към турското правителство да приеме обединяването на остров Кипър на базата на плана на ООН. Затова се настоява за скорошно възобновяване на преговорите между двете кипърски общности. Отбелязва се, че ако Анкара прояви необходимата политическа воля, е напълно възможно уреждането на кипърския проблем до 1 май 2004.

В отчета на Европейската комисия се изразява задоволство от хода на реформите в Турция. Същевременно се посочва обаче, че "реформите имат само ограничено въздействие; осъществяването им протича засега бавно и неравномерно." Части от турската правна система били несъвместими с европейските норми. Специално се акцентира върху необходимостта от укрепване правата на обвиняемите. Обръща се внимание на факта, че изтезанията все още са на дневен ред в турските затвори. Правителството декларирало "пълна нетърпимост към изтезанията", но положението си оставало противоречиво. Европейската комисия посочва, че въпреки многобройните оплаквания и наличните доказателства, рядко се стигало до санкции срещу членовете на силите за сигурност. А когато се стигнело дотам, то наказанието просто не съответствало на размера на престъплението.